Световна лига 2013

И ето и една тема за волейбола тази година .. като чета публикацията Анини вълнения, направо толкова ми харесва, че се изненадвам от себе си … но наистина това още са ми едни от най-хубавите преживявания.

Сега отново се наслаждавам на волейболното лято. Много ми липсва Арена Армеец и атмосферата там, но тази година не можах да отида, а мачът беше само един и реших да го пропусна за сметка на Тревненския панаир (решение, което не знам дали беше много правилно в крайна сметка). Но емоциите с нашите момчета, разбира се, не липсват. И пак навлязохме във фазата, в която започват да се правят сметки, кой кого и как трябва да победи, за да се класираме за финалите на Световната лига. Мда, поне това си спестихме миналата година, нали бяхме домакини. Сега като се замисля, добре, че стана така, че емоциите наистина щяха да ни дойдат в повече и там… Не искам да говоря за вариантите, кой на кого ще даде победата и т.н., все още се надявам на fairplay, ще видим…

Но да мина към това, заради което тръгнах да пиша, понеже както винаги не ми се пише по тази тема, защото няма как да изразя всичко, което чувствам, по подходящ начин (точно затова се удивлявам от „Анини вълнения“, там сякаш ми се получи :)). Днес рових из разни архиви и снимки от миналата година и си спомних за емоциите покрай финалите на Световната лига и олимпиадата. Припомних си отново големия възход на тима ни след жестоките скандали, страхотните ни победи и задружността, на която всеки друг отбор завидя… Спомних си и мъката и страданията след пропуснатите възможности. И най-ужасното – сълзите в очите на тези момчета, които дадоха всичко, за да преодолеят трудностите и въпреки всички абсурди около федерацията да прегазват големите отбори.

След всичко това желанието ми е само едно – повече да не виждам такива горчиви сълзи в очите на моите момчета. Колкото и важен да е мача, колкото и лоша да е играта ни, това няма такова значение за мен, но най-ужасното нещо е да гледам цялата тази мъка, изписана по лицата им и в треперещите им гласове. Изтръпвам само при мисълта това да се повтори.

Сега всичко зависи от нас! Полша, Варна ви чака, ще ви разбием .. два пъти! И този път за българите ще има само сълзи от радост!

МОМЧЕТА, ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ Е С ВАС! НАПРЕД БЪЛГАРСКИ ЛЪВОВЕ!!!

Анини вълнения

Нека разясня: става въпрос за волейбола и за мачовете в Арена Армеец на националния отбор.

Не ми се пишеше по тази тема. Толкова мисли и емоции бушуват в главата ми, че изобщо не ми се занимава да разказвам. Не, не защото ме мързи, а защото просто няма как да го опиша. Но въпреки това се почувствах длъжна да напиша нещо, след като прочетох отзивите на Zelenkroki в блога ѝ.
Не съм очаквала да се впечатли от събитието. Даже си мислех, че след няколко минути в залата, ще поиска да излезе, но не стана така. 🙂 Но все пак си знаех, че няма да и хареса кой знае колко, все пак не е фенка като мен.

Аз съм голяма късметлийка. Успяла съм да намеря нещото, което ме прави щастлива. Преди да отида за първи път на мач на националите, бях много уплашена. Страхувах се, че играта, която толкова харесвам, и момчетата, които толкова обичам, ще изглеждат различно, няма да се чувствам приятно, ще се разочаровам, и какво ли не ми мина през главата. Страхувах се, че тази моя страст, зародила се преди цели 4 години, може да затихне след като видя всичко на живо. За мое голямо щастие, обаче, това не се случи. Случи се точно обратното. Когато за пръв път зърнах Арена Армеец – нямаше съмнения, че ще я позная веднага, в мен имаше огромно вълнение. Изненадващо за мен, се ориентирах невероятно бързо. Минах през охраната, маркираха билета ми и се запътих към вратата с номера от билета. И когато се приближих, видях през тази врата полето, трибуните, таблото, прожекторите и сякаш за тези няколко секунди забравих да дишам. Усещането беше невероятно. Смело прекрачих входа и веднага се ориентирах къде е моето място. Залата вече беше пълна и публиката беше шумна. Сигурно съм изглеждала много забавно със широко отворени очи, оглеждайки се прехласнато наоколо, попивайки всичко около мен. Казват, че еуфорията е безпричинна радост, но моята радост си имаше причина – аз се намирах на мястото, което толкова пъти гледах по телевизията и си представях, че съм там. И всички хора вътре бяха като мен – обожаваха този отбор. Посрещнахме момчетата с бурни аплодисменти и възклицания. Започна химна, 12 500 души пеехме заедно, издигнали гордо българското знаме. Започнахме да викаме „Българи юнаци“. Бях толкова щастлива, че този глас, който викаше на всеки мач пред телевизора, сега се сливаше със гласа на цял един народ в тази голяма и в същото време малка зала, която сплотяваше всички ни и ни обединяваше в желанието за победа. Пред телевизора мога да викам какво ли не, но тук… тук насочвах цялата си енергия не към екрана, а към истинските хора, които бяха само на няколко метра пред мен. Чувствах, че съм част от този 7-ми играч, който помага и подкрепя неизменно отбора. Всичките ми страхове си отидоха – влюбих се още повече в отбора, много повече от преди. Сякаш за първи път в живота ми чувствах – да, тук е мястото ми. И сякаш за пръв път в живота си не можех да скрия усмивката си. При всяка хубава атака, всеки спечелен гейм, подскачах заедно със знамето, но не, защото всички около мен го правеха, а защото така го чувствах. Можех да полетя от щастие в тези моменти. Тази обсебваща положителна енергия се носеше в цялата зала. Достигаше и до момчетата. Те поглеждаха към нас и се усмихваха. При всяко скандиране на имената им, им изпращахме цялата си любов и възхищение. Те са нашата гордост. С всеобщи усилия дойде и победата – класирахме се за Олимпиадата. Неземно щастие обвзе всички ни, не можехме да мислим за друго. Скачахме, радвахме се и викахме, всички заедно. В очите на много хора се появиха сълзи. Браво, момчета, успяхме! Нашите лъвчета се прегръщаха и се поздравяваха с победата. Обърнаха се към публиката и аплодираха всички нас, които ги подкрепяхме през цялото време.
Излязох от залата по-щастлива от всякога. Това беше най-щастливият ден в живота ми. Исках да плача от радост, но усмивката не можеше да слезе от лицето ми. В този момент си мислех, каква късметлийка съм, че съм намерила нещото, което да ме кара да се чувствам така. Съжалявах хората, които може и никога да не изпитат това чувство. Бях щастлива. Нима това не си струва жертвите и усилията? Радостин Стойчев каза, че въпреки многобройните титли, спечелени с Тренто, никога не се е чувствал така, както след тези мачове. Това бяха дните, в които всички момчета получиха плода на своя усилен труд. „Зрелището“ доведе до най-приятните емоции и за играчи, и за фенове. Заслужавало си е.

В началото на седмицата си резервирах от безплатните билети за мача с Германия. Нямаше свободни две места едно до друго, но аз намерих свободни две съседни от различни сектори. Почти бях се примирила, че тези места ще останат празни, но в последния момент (3-4 часа сутринта в деня на мача) реших, че няма да ги оставя така. Още месец по-рано бях проучила всичко – влакове, пътища, автобуси, метро, карти, билетни каси – за всеки случай – ако някога отида отново. Не съм очаквала, че ще предприема нещо толкова смело. Тръгнах, качих се на влака, пристигнах в София, вървях над 5 км пеша, загубвах се, намирах се, отново се загубвах, закъснявах, бягах и какво ли още не, но в крайна сметка стигнах до Арена Армеец. Намерих касите, наредих се, чаках над 40 минути, взех билетите си и най-сетне можех да поема въздух и да си кажа „Ето ме отново тук. На моето място. Арена Армеец.“ Всичко това направих съвсем сама. И в най смелите си мечти не съм очаквала подобни подвизи от себе си. Но съм повече от доволна. Справих се. Явно всичко зависи от целта, която имаш и колко силно го искаш. Този отбор е голямата ми любов. И съм безкрайно щастлива от този факт. Ще кажете, че животът ми е волейбол. Така е, осъзнавам го, но хората казват „Щом нещо те прави щастлив, не се отказвай от него!“, затова аз продължавам.

Подкрепа??

Отчаяна съм. Вече повече от седмица единствената тема, която е превзела изцяло ежедневието ми, е волейболът и всичко, което се случва с него в България. В началото бях възхитена и изпълнена с надежда. Сега тя се изчерпва. Защото виждам, как хората, уж обединени в името на една кауза, вместо да я подкрепят по всякакъв начин и с всички средства, хвърлят обвинения помежду си. Тези били истински, а онези били фалшиви фенове. Едните разбирали, другите не разбирали от волейбол, някой бил се възползвал от ситуацията за лична слава, някой бил подкупен от федерацията… едните щели да гърмят другите… гонят се, следят се, клюкарят се… а после ми казват, че нямало никакво разделение и не съм разбирала това, което се случва. Дали е така? Защото като гледам това, имам чувството, че всичко ще се провали. Всички тези общи усилия и надежди. Не бяхме ли всички заедно в залата? Не развявахме ли всички българското знаме? Не викахме ли „Българи юнаци“? Не скандирахме ли „Рааадо Стойчев“? Нима някои от тези хора можете да наречете „фалшиви фенове“, след като всички заедно допринесохме за голямата победа? Както някой от федерацията каза, че Радостин Стойчев се правел на треньор … Не осъзнавате ли, че всичко, срещу което се борим, го виждаме между самите нас?!? А Радо каза, че всичко едва сега започва и той продължава да се бори. А ние? Ние се караме…

Така и не можах да измисля подходящите думи … както и да е … единственото, което мога да правя, е да се радвам на усмивките на младите ни лъвчета след победата и да въздишам… вече не мога да говоря каквото и да било, освен „ОБИЧАМ ВИ, МОМЧЕТА!“ … всичко друго е толкова сложно… 😦

Волейболни страсти

И така… това ще е една сериозна тема…

Ходих на мачовете на момчетата в Арена Армеец на 9-ти и 10-ти юни – мачовете с Франция и Египет. Не мога да опиша чувството да пея химна с високо издигнато българското знаме в ръце и да скандирам „Българи юнаци“ и имената на момчетата заедно с още 12 500 човека. Мога да кажа, че една моя мечта се сбъдна. Мога да кажа и че бях най-щастливата на света в този момент, но знам, че не бях, защото съм сигурна, че заедно с мен поне още 15 000 човека се чувстваха така. Гордея се и обичам момчетата от отбора безкрайно много! Това, че бях част от всичко това е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало.

Дотук всичко е идеално, но после … Денят е понеделник. Връщам се от София и си мисля, че това е дори по-съдбоносен ден от съботата. С огромно напрежение и страх очаквам какво ще се случи и се моля да не е най-лошото. Следва пресконференция на Радо Стойчев. Виждам и Матей до него. Вече е официално – те отказват да продължат. Тежко, много тежко, но … правилно! Няма друго решение. Те ни предупредиха още преди 3 седмици, а федерацията показва голяма изненада от случващото се. Може би очакваха, че няма да посмеят да го направят, но ето, че те, като истински мъже, удържаха на думата си. Очакваме отговор. Ден вторник. Пресконференция на УС на БФВ. Пълен цирк. Нямам думи да опиша възмущението си от тази сбирщина на идиоти. Изказаха се твърдения като „Радо е кръгла нула като човек“ и „той се правеше на треньор“… „Какво е постигнал Радо Стойчев?“ … предоставям на вниманието ви два клипа, които показват много:

Думите са излишни. Ще добавя и една снимка от спечелването на поредна титла с неговия отбор в Италия Тренто:

Може да прочетете и цялата статия в Sportal.

Какво мислите? Разбира се, има много още скандални изказвания, които няма да коментирам. Както на няколко места прочетох, Българската федерация по волейбол тотално счупи тъпометрите. По-лошото е, обаче, че нищо не следва от това. Крайно решени са да си запазят постовете, въпреки всичко и всички. Дали ще успеят?

Ето и още едно видео от Sportal. Виждате ли как момчетата го вдигнаха на ръце? Чувате ли как 12 500 души скандират името му? Ако има нещо, което по-красноречиво показва подкрепата на всички към този човек… Аз лично не съм виждала такова нещо, правено за някой друг.

Вие можете сами да си направете изводите 🙂

Борбата продължава. Много сме, силни сме и заставаме твърдо зад Радо и Матей!

Волейбол

Пропуснах нещо много важно за май месец. Тогава започва сезона на най-любимото ми нещо — волейболът.
Всичко започна една лятна нощ през 2008 г. Явно бях се наспала добре през деня, защото беше около 3-4 часа, а на мен въобще не ми се спеше. И така от скука, понеже през нощта няма много неща за правене, реших да пусна телевизора. Вероятно не са ми се гледали филмите по другите телевизии, защото се спрях на БНТ — даваха волейбол. Стана ми любопитно, защото никога не бях гледала волейбол и въобще не знаех нищо за него. Скоро започнаха да ми се изясняват правилата. Все повече разпознавах термините, които използваха и много се радвах. Когато мачът свърши, установих, че ми е било много интересно и с удоволствие ще гледам този спорт отново. Дори вече имах някои фаворити от отбора.
Не помня добре следващите срещи, които съм гледала, но знам, че започнах да следя запалено мачовете на националния отбор на олимпийските игри в Пекин. Винаги ще помня тези игри. Толкова приятни емоции са ми оставили. Още от първите дни вече знаех всички играчи в отбора, знаех всичко за играта и се наслаждавах максимално на новата си страст.
Оттогава обичам тази игра и нашите национали и ги гледам с огромно желание. Това стана моята голяма любов, въпреки че по-късно разбрах, че мен въобще не ме бива в тази игра. Дори имам някои болезнени спомени, но това в никакъв случай не може да ми попречи. Дори за един от рождените си дни най-много се радвах на подаръка, който сама си подарих — плакат на националния отбор.
Все по-често се питам, какво ли щеше да е сега, ако не беше се случило онази нощ да не мога да заспя и да попадна на националния отбор по волейбол по телевизията… Няма как да си отговоря, но знам, че това е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. За себе си аз наричам този отбор мои братя, защото когато те играят, нищо друго няма значение, забравям всички проблеми, всички мъки и страдания. Изпълнена съм с щастие, дори когато губим, защото дори тогава, нашите момчета играят страхотно. Толкова съм горда с тях. Горда съм, че съм българка. Не мога да понеса всичко и всички да говорят за някакъв смотан футбол, в който всичко е пари и всякакви други глупости, но целият свят му се радва. Не мога да го проумея. Имаме най-великия отбор по волейбол, а те тръгнали да ми гледат някакви футболисти. Направо се вбесявам всеки път. Срам ме е. А в същото време хора, които не си правят труда да гледат волейбол и въобще не се интересуват от него, като чуят, че не сме се представили добре, тръгват да плюят и обиждат без никакво основание и без да знаят каквото и да е за същността на нещата. Отвращавам се да мисля за всичко това. И доста пъти съм влизала в такива тъпи и безсмислени спорове, кой знае защо…
Много малко са нещата, които могат да се сравняват с емоциите, които изпитвам, когато съм с нашия отбор. Ето и днес, както винаги, 2 часа и половина не спрях да викам за тях, да им ръкопляскам и да ги насърчавам, макари пред телевизора. Няма по-голямо щастие за мен от това, да видя желанието за победа и радостта в очите им. Дори и да падаме, независимо на кое място сме, никога не трябва да губим желанието за победа, никога не трябва да се отказваме, да губим надежда. Когато това се случи, виждам един мъртъв отбор и ми става много тежко. А днес беше един голям празник за мен. Празник, заради тези моменти, в които ръцете ти почервеняват, краката ти треперят, сърцето ти препуска и със затаен дъх чакаш поредната точка и тогава викаш с цяло гърло и пляскаш от радост и възторг.

Ето я любимата ми снимка:

Момчета, обичам ви, подкрепям ви и се гордея с вас безкрайно много! ♥

Една актуална:

И още една току-що станала любима снимка: ето това е, няма какво да кажа

♥ ♥ ♥

Световното първенство…

Последните 3 дни се изиграха първите мачове от световното първенство в Италия. [Надявам се сте се досетили, че говоря за волейбол 😉 щото аз друго не признавам ;d] Нашият отбор игра срещу Китай, Франция и Полша. Победата в мача с Китай дойде очаквано с 3:0 и съвсем малки усложнения. В битката с Франция обаче ни беше доста трудно и въпреки всичко можехме а и ТРЯБВАШЕ да победим! Не само, защото го можем, а и защото го направихме! Вторият рефер – някакъв египтянин ни прецака няколко пъти, но последните 2 в 5тия гейм ни отнеха мача. Как пък един път реферите не бяха на наша страна.. Поне да бяха безпристрастни, нямаме нужда от помощ, ама на – нема! Според РЕАЛНИЯ резултат, който аз отброявах, трябваше да спечелим последния гейм с 15:13. Но днес беше още по-тежко. Загубихме от Чехия с 1:3, което е доста слабо представяне, като се има предвид какво се очакваше. Днес бяхме на ниво, не им позволихме да се отделят от нас и ако видите резултатите от всички геймове, ще видите, че във всички се стигна до продължение. Невероятна игра на нерви, която буквално спираше дъха на нас зрителите, а какво остава за самите играчи.. нямам идея.. На всички стана ясно, че ние в никакъв случай не сме по-долу от чехите, но те определено имаха ден! Какво беше лошото в този мач? Лошото не беше това, че паднахме. Нещо много необичайно, което много рядко съм виждала да се случва през тези 3 години, в които следя срещите на нашите. Особено след 2рия гейм отборът ни изгуби всякаква мотивация, сякаш играеха просто машинално, не както преди, със много сила, мощ и силен дух. Нищо не беше останало от това. Водехме в резултата с 6 точки, а духът на момчетата беше сякаш мъртъв, липсваше всякакво настроение и се чувсваше умората на всички, сякаш искаха да се оттърват по-скоро от това мъчение. Това за мен е много по-страшно от загубата. Остава ни само да се надяваме, че отборът ще се възстанови и ще ги видим отново с нови сили и нахъсани за победа. Пожелаваме ви успех и ви подкрепяме! Гордеем се с вас, българи!!!