Е няма такъв поход! – Рила 2015


Трявна – Цари Мали град – гр. Рила – с. Пастра – яз. Калин – х. Иван Вазов – Отовишки връх – Рилски езера – Паничище – Трявна
Джипове, автобуси, хеликоптери, планинска спасителна служба, вървене през нощта под звездите, обърквания на пътя, адреналин, направо сървайвър, скандали, всички видове емоции + 15 часа ходене.
Голям екшън! Слушайте, слушайте!…

Датата е 8-ми август. Потегляме в 5 сутринта от Трявна. Един разумен човек би се подготвил добре предварително и би се наспал преди такова сериозно пътуване. Е, ама аз не съм тоя разумен човек и си гласих багажа някъде в 1-2 след полунощ и успях да заспя само за около час и половина. Надявах се, че ще наваксам в автобуса, защото пътят е дълъг и тъкмо ще имам какво да правя толкова време без да се побъркам вътре. Е да, ама не. Успях да подремна само накрая за около половин-един час до пристигането ни в град Рила. Преди това обаче посетихме Цари Мали град. В последствие ще се окаже, че прекараното време там е можело да бъде спестено и да е много по-полезно за похода, но това вече няма значение. Приятно място с хубава гледка, но ще излъжа, ако кажа, че ме впечатли с нещо (освен въженото мостче, хехе :D). Затова няма да му отделям място в разказа си. (Аа, и освен това там в импровизираната църква ветрилото ми падна и се счупи. Ей с църквите не се понасяме и това е!) Ето само няколко снимки.

/мда, кофти моментът, когато тениската ти е толкова дълга, че изглежда, че си само по нея :D/

Но да преминем към съществената част. Тук сме в град Рила и вече виждаме целта, която трябва да достигнем. Еей там горе ще трябва да се покатерим. И това ще е само началото!
100_0823

Групата ни е разнородна, но повечето се познаваме от различни предни приключения. Шофьорът също е неизменима част, въпреки, че не изкачва с нас върховете. На всяка екскурзия объркваме пътя поне няколко пъти и въобще е много забавно. Този път май объркахме пътя с автобуса само 1-2 пъти и според мен това е причината в последствие да го объркваме толкова пъти в планината. Но за това после! Стигнахме село Пастра и открихме пътя, който води към язовира. За тази цел няколко човека, заедно с шофьора, слязоха и питаха местни хора, които явно са изказали мнение, че този път не е подходящ за нашия автобус и шофьорът реши, че ще рискува само до първата ВЕЦ и ни остави там. А целият път е около 15 километра. Ние се надявахме, че ще успеем да ги преминем с автобуса или поне до половината може би, а всъщност спестихме само 2-3 километра. И представете си какво означава това, при положение, че часът наближаваше 3 след обяд, наклонът беше стръмен, времето – горещо, а краят на пътя съвсем не беше крайната ни цел. Колкото и сметки да правех, все изчисленията ми стигаха до 11 часа вечерта. И въпреки това тръгнахме. Някак си се надявахме, че няма да замръкнем. А пътят си беше хубав. И по него минаваха какви ли не коли, не само джипове. По едно време минаха едни хора и ни предложиха да качат някои от нас. 5 от жените веднага се навиха, а останалите си дадоха раниците. И така те, заедно с раниците ни, се качиха до втората ВЕЦ. Всички раници, без моята! Първата проява на моя инат. Колкото и да ме караха да се кача (незнайно защо бях първият човек, към когото се насочиха), аз бях непреклонна. Ами така де, най-младата съм. И откъде накъде ще си давам раницата! 😀


DSCF7425 - DSCF7426

Между другото, видяхме скорпион!
scorpionzoom

В крайна сметка стигнахме до мястото, където бяха оставили другите, и потеглихме всички заедно нагоре. Но както винаги, се разпиляхме и разкъсахме доста, особено като се има предвид, че вървим по шосе и няма как да се изгубим. В крайна сметка стана така, че двама от нашата група стигнаха горе много по-рано от останалите и хората от планинската спасителна служба, които стоят горе при язовира, са ги закарали докъдето могат и са им показали пътеката към хижата, за да използват докато още е светло да стигнат, вместо да ни чакат. Когато ние стигнахме язовира, беше 8 и половина. Сещате се, че вече слънцето се скриваше, а ние имахме кой знае колко път до хижата. Ей тука почва големия екшън!

DSCF7455
В ей това нещо се качиха 15 човека! И то заедно с 14 раници! А пътят съвсем не е прав и равен! Можете само да си представяте какво е било отзад в цялото това лашкане! И аз мога само да си представям, понеже като най-компактна в размер, бях на предната седалка с една от жените, която получи проблеми с краката по време на изкачването. Мога само да кажа, че след като вътре се бяха качили вече 10 човека, аз абсолютно не виждах как може да се поберат повече 😀 Но благополучно стигнахме до най-високото място, откъдето вече трябваше да поемем пеша. Слънцето вече беше залязло (прелестен залез!) а ние не можехме да си представим какво ни предстоеше. Междувременно от доста време наоколо кръжеше хеликоптер, който издирваше изгубили се някъде в района още предната вечер туристи, и от време на време прелиташе и над нас.
DSCF7434zoom
DSCF7445crop

Човекът от планинската спасителна служба ни каза да продължим по пътя. Всъщност никой не се замисли сериозно какво точно ни казва и дали знаем накъде да вървим. В един момент стигнахме място, откъдето започва пътека, а пътят продължава надолу. Баща ми веднага тръгна по пътеката, но някои хора се сетиха, че човекът е казал да вървим по пътя и че някой ще ни посрещне от хижата. И тук настана едно чудене какво да правим. Аз май съм бая виновна в тоя случай, защото се развиках на баща ми, да не се прави, че знае всичко. Ама и той пък като никога отстъпи. Луда работа! Стояхме около половин час на това възлово място. В началото се опитвахме да се обадим на някого, но естествено никъде наоколо нямаше покритие. Междувременно стана съвсем тъмно (минаваше 10). В някакъв момент решихме да тръгнем по пътя надолу и да видим докъде ще ни отведе. Отсреща видяхме светлина от силен фенер, явно ни даваха знак. Светлината премигваше и лъчът се местеше от мястото, където бяхме ние, към мястото, където беше пътеката. Но тогава това не ми говореше нищо, освен че се опитват да ни кажат нещо, но не разбирах какво точно искат да направим. В крайна сметка се върнахме и продължихме по онази пътека. Светехме си кой с каквото намери. Някои от хората нямаха никакво фенерче, а аз открих, че светлината от фенера на телефона ми е едно от най-силните осветителни тела, с които разполагахме, и видях, че с него осветявам доста голяма площ. Затова се заех със задачата да осветявам пътя в задната част на колоната ни, където почти нямаше други фенерчета. И така аз вървях леко встрани от пътеката и насочвах лъча, за да виждат другите по-добре пътеката. Чувствах се много полезна и вършех нещо отговорно, в което се бях концентрирала толкова, че не обръщах внимание на нищо друго. Може би това ми помогна да не се чувствам уморена и изтощена и да не се замислям дали ме болят краката, въпреки че вървяхме 9 часа, а аз бях спала само 2-3 и то твърде отдавна. На няколко пъти трудно намирахме накъде трябва да продължим, защото пътеката се губеше и водачите отпред трябваше да намерят маркировка, но в крайна сметка стигнахме хижата. И то преди да се е сменила датата – в 23:55! А звездите над нас бяха просто неописуема гледка. Луна все още нямаше (тя се издига чак към 2-3) и звездите бяха безбройни. Млечният път беше точно над нас. Такава гледка може да се види само от наистина тъмно място и определено си заслужава!

Пристигането в хижата не мина без скандали с хижарите и с двамата от групата ни, които вече бяха там. Главно се чувствахме излъгани, че някой ще ни посрещне, и изобщо очаквахме някой да дойде да ни помогне. И все пак насочващата светлина на фенера им ни беше доста време ориентир. Малко съжалявам, че нямахме време да разгледаме хижата. Бяхме изтощени, разглобени и т.н. и след като хапнахме, си легнахме. Нощта също не беше съвсем спокойна, защото някои от мъжете хъркат доста и в един момент всички се бяхме събудили. Някои на сутринта казаха, че не са мигнали дори. Е аз, с този силен недостиг на сън в последното денонощие, си поспах добре, въпреки че също по едно време се събудих и дълго не можех да заспя.
DSCF7461

Сутринта станахме, приготвихме се и потеглихме. Вече в светлото можехме да видим къде сме се лутали снощи на отсрещния склон. На светло всичко се виждало. Е да, ама скоро стана ясно, че и по светло пак сме объркали посоката. Дали хората от хижата са казали червената или синята маркировка да следваме, така и не можахме да изясним, но тръгнахме по червената, което впоследствие се оказа, че не е било правилното. И когато вече започна да става ясно, че тази маркировка май не води натам, накъдето искаме да отидем (към езерата), от водача ни дойде команда да сечем напряко към билото. Ей тука инатът ми се пробуди отново (понеже предни пъти при подобно решение то се е оказвало грешно и ни е прецаквало доста) и аз реших да си продължа по червената маркировка и да видя дали пък няма след известни заобикалки да тръгне накъдето трябва. И като истински инат си се засилих нататък, докато другите тръгнаха нагоре. В някакъв момент вече не ми харесваше накъде отива пътеката и не виждах къде е следващата маркировка, затова реших, че се отказвам и тръгвам нагоре към билото (а вече бях заобиколила и се бях отдалечила доста от останалите). Ей тук настава вторият голям екшън.
В този момент аз се стряскам, че съм оплескала нещата с моя инат и не съм се оказала права да продължа по пътеката. Татко се показа и аз му извиках, че не ми харесва и тръгвам нагоре. След малко мама се появи някъде под мен, явно на пътеката, и татко започна да крещи нещо. В началото мислех, че иска аз да се върна, но след това разбрах, че вика на нея и реших, че щом не вика на мен, трябва да продължа нагоре. Започнах енергично да се катеря, но склонът е доста стръмен, аз вървя ли вървя, а целта е все така далеч. Кръстих го Ботев-2 това изкачване, щото към Ботев последния склон беше такъв (2 часа вървим нагоре и все не стигаме, а то изглежда на една ръка разстояние). А аз нали съм стъписана, викам си леле сега ще ме убият, колко съм безотговорна, какви глупости върша, и си мисля как другите са някъде напред вече, аз изоставам и с още повече хъс вървя нагоре, свършва ми въздуха, нямам сили, но се катеря докато вече не мога без да спра. Спирам, оглеждам се надолу, вече не виждам никого, защото ниското вече не ми е в обсега. Започвам да си мисля как ако се изложа ще пращат онзи хеликоптер от вчера да ме търси и какво ли не. И отново се прицелвам в камъните на билото и хуквам нагоре. И пак вървя, докато ми свършат силите, почивам 10 секунди и отново тръгвам. От големия адреналин се качих до билото за някъде 20 минути по моя преценка, а реално с нормален ход това нещо би се изкачвало може би и час. През цялото време си мислех, че като изляза там горе, ще разбера къде съм, ще видя другите и въобще всичко ще се нареди. Да, обаче излизам горе и виждам пред мен бездна, а вдясно към другия връх пътека, по която обаче виждам двама-трима човека, които са доста далеч и не изглежда да са от нашата група. Отново голямо стъписване, но след като се огледах навсякъде и не виждах никого, реших, че няма накъде другаде да трябва да вървя и тръгнах към онази пътека, където бях видяла хората. Спуснах се надолу за отрицателно време и започнах да катеря по пътеката. Видях на един камък маркировката със синьо и това ме успокои малко, защото знаехме, че води към езерата. Реших да спра за малко да си почина, когато като се обърнах назад, видях да се задава нашата група по пътеката в далечината. Така и не можах да разбера какво са правили тези хора и откъде са минавали, за да се окажат толкова много след мен и на това място. В начина, по който си представях пространствено нещата, които се случиха, нещо ми се губеше в логиката. По-късно разбрах, че и те са объркали посоката и са се връщали някъде. Отдъхнах си като ги видях и разбрах, че не съм изгубена, обаче след като ги снимах с фотоапарата на максимално увеличение, видях, че мама и татко не са сред тях. Явно бяха тръгнали след мен, обаче изобщо не се виждаха. Седях на един камък и чаках. Групата бавно, но славно приближаваше, а на билото, до което се бях изкачила аз, за да дойда до тук, никой не се показваше вече прекалено много време. Но и аз си знаех, че прекалено силово го качих и на мама ще и трябва доста повече време, защото няма да хукне като мене, особено с моя прилив на адреналин и уплаха. Е, в крайна сметка по едно време татко се показа отгоре, а междувременно част от групата вече ме видя, мина покрай мен и замина нагоре, докато аз чаках. Казах им къде са нашите и че ще дойдат. Останах с последните и тръгнахме, когато вече мама и татко бяха тръгнали по склона надолу. Това им отне сериозно време, в сравнение с това, което аз направих (по моя преценка беше не повече от 5 минути). Ние продължихме с идеята, че скоро ще ни настигнат. Накрая спряхме горе на един от върховете, от който вече се откриваше гледката към езерата, и изчакахме и двамата да се присъединят към нас. В крайна сметка се разбра, че аз съм реагирала впечатляващо правилно като за мене, а освен това и останалите са се били объркали достатъчно, така че никой не обвини за нищо мен. Второ провинение без последствия, чак да не повярва човек. А те двамата сериозно се били скарали докато били зад мен, добре, че е нямало никой наоколо да ги чуе, че е било нещо страшно. Абе да има емоции! Щом всичко завършва благополучно, без инциденти, значи всичко е наред. Хубавото е, че на мене след онова силово катерене нагоре, останалата част от пътя ми се видя направо песен. 😀


DSCF7469 - DSCF7472
DSCF7486 - DSCF7491
DSCF7493 - DSCF7495_blended_fused
DSCF7512 - DSCF7515

От тук започва приятната част. Езерата. Невероятна е гледката над тях. Виждат се всичките. И тя не е част от маршрута през езерата. Той, доколкото знам, стига до последното езеро и свършва. А да ги видиш отгоре всичките заедно е нещо велико. Просто трябва да се види и да се усети. Снимките не могат да покажат величието реално.
DSCF7543 - DSCF7544
DSCF7549
DSCF7554
DSCF7559
DSCF7560
DSCF7562 - DSCF7563
DSCF7575 - DSCF7576
DSCF7586
DSCF7589
DSCF7598
DSCF7607 - DSCF7609


По маршрута през езерата, както се вижда и от снимките, е направо магистрала от хора. Виждахме ги още от върха горе. Видяхме даже и част от бялото братство, вероятно правейки репетиция за предстоящото традиционно събиране. При старата хижа беше изпъстрено с множество палатки, абе въобще пълно с народ. Лифта работи на пълни обороти и всички се възползват. Абе същото като на Мусала. Със сигурност хората, с които се разминавахме надолу, си мислеха, че сме обиколили езерата и се връщаме към лифта, без изобщо да предполагат откъде идваме и през какви патила сме минали. Вляхме се в цивилизацията. 😀 Някъде над Окото обядвахме и тръгнахме към лифта. Тук нямаше нищо необичайно. Стигнахме без инциденти. Ударихме си който има книжки с печати (много разочароващ вид на печата по мое мнение), повечето посетиха тоалетната (аз нали съм си инат и пари за тоалетна не давам) и хората тръгнаха да си купуват билети за лифта. А аз още от Трявна си знам, че тоя лифт не искам да го използвам, не защото е страшно или не е хубаво, напротив, обичам да се возя на лифт. Обаче да дам толкова пари, при положение, че по пътеката пътят е 2 часа, а на всичкото отгоре е и слизане, така че ще са по-малко, просто не ми се нрави. И все се надявах, че ще има още някой да се навие да върви пеша. И така по едно време се разбра, че водачът ни е тръгнал пеша надолу, без да се обади на никого, разбира се, щото нали всички изглежда били за лифта. Мда. Като разбрахме, че така и така другите ще чакат поне един човек, с мама веднага хукнахме и ние надолу по пътеката. Татко тоя път не искаше да се присъедини в тази инициатива. Това не ни разубеди по никакъв начин. Той реагира с недоверие и помисли, че пак ще вземем да направим някоя глупост, естествено. Проява на инат за изгубих им броя вече кой път и аз казах, че знам пътя и няма къде да се изгубим (не съвсем вярно, но .. бях уверена в себе си :D). В началото изглеждаше добре, но после стана доста стръмничко и в един момент направо си беше чиста пързалка надолу, без да има къде да се задържиш. След този участък с пързалянето под лифта, с мама решихме да повървим малко по пътя, който криволичи, защото това суркане наистина си беше прекалено стръмно и опасно. Гледахме номерата на стълбовете на лифта, за да се ориентираме за разстоянието. Водачът на групата така и не го видяхме никъде надолу. Срещнахме едни други хора, които се зарадваха, че не са единствените луди, които са тръгнали пеша. В крайна сметка когато стигнахме долната станция на лифта, нашите хора скоро бяха слезли и тъкмо тръгваха по пътя надолу. Спускайки се по последния склон махахме на татко и той ни видя. Стигнахме при тях точно 50 минути след тръгването ни от хижата. /Тука казах: „Ние сме нинджи бе!“/
100_0900

Малко се направихме на прасета, защото „настилката“ е нещо като прах и се вдига когато стъпваш и особено като се пързаляш по нея. 😀 Резултатът:
100_0902

А освен големите емоции и невероятни спомени, от това пътешествие придобихме и завиден тен. Някои дори изгоряха, но на мен ми пострада само носът. 😀
100_0903

Автобусът ни чакаше на един паркинг надолу и когато стигнахме там, водачът ни все още не беше стигнал. Разбрахме, че сме били по-бързи от него. След като се преобувахме, преобличахме и кой каквото има да прави там, по някое време той се обади, че е някъде по пътя надолу, и ние потеглихме (часът беше 5), взехме го и поехме пътя за прибиране. Ии така. Повечето имахме доста омърлушен вид, поизгорели, поизморени, изнемощели, не можещи да си движат краката. Спирахме на няколко места. Разходихме се покрай гейзера в Сапарева баня. Но общо взето никой нямаше енергия за повече приключения. Прибрахме се в Трявна около 10 и половина – 11 и невероятното пътешествие приключи. Но със сигурност всеки от нас ще го запомни!

Advertisements

2 Коментари (+add yours?)

  1. Future Health
    Апр 19, 2016 @ 07:07:42

    Хубаво е да чета за изживяванията на млад човек. Продължавай

    Отговор

  2. Baufen
    Апр 20, 2016 @ 14:33:12

    Чудесно пътешествие. Качвай ни и повече снимки

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Календар

август 2015
П В С Ч П С Н
« Дек    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

by aNn

Посещения

  • 11,971 пъти
%d bloggers like this: