Никога не съм имала намерение да се махна от тук. Изобщо не съм си помисляла за живот далеч от тях. София беше едно адски импулсивно решение и никой, най-вече аз, не е очаквал аз да изчезна по този начин. Понякога ми се иска поне да ги бях предупредила. Ако им бях казвала от малка, че някой ден ще избягам, може би щяха да са по-подготвени. А сега ми е страшно мъчно всеки път, когато ги оставям. И страшно мразя вселената за това, че не мога да бъда на две места едновременно, или поне да мога да се телепортирам. Това би решило всичките ми мъки и страдания. Да имаш дом на две места и сърцето ти да се разкъсва в постоянни дилеми кой да бъде с приоритет… Ако някой ми беше казал, че ще изпадна в такова положение, въпреки че то е напълно в реда на нещата, особено за момиче, дали щях да съм се настроила психически и да ми е по-леко? И как може човек да не се чувства виновен пред себе си, когато е изоставил хора, които обича и които са дали повече от всичко за него? Как да компенсирам в няколко дни липсата си с месеци? Как да компенсирам с няколко думи споровете с години? Как мога да бъда добър човек, когато те знаят какво съм им причинила?
Блогът на aNn 