Анини вълнения

Нека разясня: става въпрос за волейбола и за мачовете в Арена Армеец на националния отбор.

Не ми се пишеше по тази тема. Толкова мисли и емоции бушуват в главата ми, че изобщо не ми се занимава да разказвам. Не, не защото ме мързи, а защото просто няма как да го опиша. Но въпреки това се почувствах длъжна да напиша нещо, след като прочетох отзивите на Zelenkroki в блога ѝ.
Не съм очаквала да се впечатли от събитието. Даже си мислех, че след няколко минути в залата, ще поиска да излезе, но не стана така. 🙂 Но все пак си знаех, че няма да и хареса кой знае колко, все пак не е фенка като мен.

Аз съм голяма късметлийка. Успяла съм да намеря нещото, което ме прави щастлива. Преди да отида за първи път на мач на националите, бях много уплашена. Страхувах се, че играта, която толкова харесвам, и момчетата, които толкова обичам, ще изглеждат различно, няма да се чувствам приятно, ще се разочаровам, и какво ли не ми мина през главата. Страхувах се, че тази моя страст, зародила се преди цели 4 години, може да затихне след като видя всичко на живо. За мое голямо щастие, обаче, това не се случи. Случи се точно обратното. Когато за пръв път зърнах Арена Армеец – нямаше съмнения, че ще я позная веднага, в мен имаше огромно вълнение. Изненадващо за мен, се ориентирах невероятно бързо. Минах през охраната, маркираха билета ми и се запътих към вратата с номера от билета. И когато се приближих, видях през тази врата полето, трибуните, таблото, прожекторите и сякаш за тези няколко секунди забравих да дишам. Усещането беше невероятно. Смело прекрачих входа и веднага се ориентирах къде е моето място. Залата вече беше пълна и публиката беше шумна. Сигурно съм изглеждала много забавно със широко отворени очи, оглеждайки се прехласнато наоколо, попивайки всичко около мен. Казват, че еуфорията е безпричинна радост, но моята радост си имаше причина – аз се намирах на мястото, което толкова пъти гледах по телевизията и си представях, че съм там. И всички хора вътре бяха като мен – обожаваха този отбор. Посрещнахме момчетата с бурни аплодисменти и възклицания. Започна химна, 12 500 души пеехме заедно, издигнали гордо българското знаме. Започнахме да викаме „Българи юнаци“. Бях толкова щастлива, че този глас, който викаше на всеки мач пред телевизора, сега се сливаше със гласа на цял един народ в тази голяма и в същото време малка зала, която сплотяваше всички ни и ни обединяваше в желанието за победа. Пред телевизора мога да викам какво ли не, но тук… тук насочвах цялата си енергия не към екрана, а към истинските хора, които бяха само на няколко метра пред мен. Чувствах, че съм част от този 7-ми играч, който помага и подкрепя неизменно отбора. Всичките ми страхове си отидоха – влюбих се още повече в отбора, много повече от преди. Сякаш за първи път в живота ми чувствах – да, тук е мястото ми. И сякаш за пръв път в живота си не можех да скрия усмивката си. При всяка хубава атака, всеки спечелен гейм, подскачах заедно със знамето, но не, защото всички около мен го правеха, а защото така го чувствах. Можех да полетя от щастие в тези моменти. Тази обсебваща положителна енергия се носеше в цялата зала. Достигаше и до момчетата. Те поглеждаха към нас и се усмихваха. При всяко скандиране на имената им, им изпращахме цялата си любов и възхищение. Те са нашата гордост. С всеобщи усилия дойде и победата – класирахме се за Олимпиадата. Неземно щастие обвзе всички ни, не можехме да мислим за друго. Скачахме, радвахме се и викахме, всички заедно. В очите на много хора се появиха сълзи. Браво, момчета, успяхме! Нашите лъвчета се прегръщаха и се поздравяваха с победата. Обърнаха се към публиката и аплодираха всички нас, които ги подкрепяхме през цялото време.
Излязох от залата по-щастлива от всякога. Това беше най-щастливият ден в живота ми. Исках да плача от радост, но усмивката не можеше да слезе от лицето ми. В този момент си мислех, каква късметлийка съм, че съм намерила нещото, което да ме кара да се чувствам така. Съжалявах хората, които може и никога да не изпитат това чувство. Бях щастлива. Нима това не си струва жертвите и усилията? Радостин Стойчев каза, че въпреки многобройните титли, спечелени с Тренто, никога не се е чувствал така, както след тези мачове. Това бяха дните, в които всички момчета получиха плода на своя усилен труд. „Зрелището“ доведе до най-приятните емоции и за играчи, и за фенове. Заслужавало си е.

В началото на седмицата си резервирах от безплатните билети за мача с Германия. Нямаше свободни две места едно до друго, но аз намерих свободни две съседни от различни сектори. Почти бях се примирила, че тези места ще останат празни, но в последния момент (3-4 часа сутринта в деня на мача) реших, че няма да ги оставя така. Още месец по-рано бях проучила всичко – влакове, пътища, автобуси, метро, карти, билетни каси – за всеки случай – ако някога отида отново. Не съм очаквала, че ще предприема нещо толкова смело. Тръгнах, качих се на влака, пристигнах в София, вървях над 5 км пеша, загубвах се, намирах се, отново се загубвах, закъснявах, бягах и какво ли още не, но в крайна сметка стигнах до Арена Армеец. Намерих касите, наредих се, чаках над 40 минути, взех билетите си и най-сетне можех да поема въздух и да си кажа „Ето ме отново тук. На моето място. Арена Армеец.“ Всичко това направих съвсем сама. И в най смелите си мечти не съм очаквала подобни подвизи от себе си. Но съм повече от доволна. Справих се. Явно всичко зависи от целта, която имаш и колко силно го искаш. Този отбор е голямата ми любов. И съм безкрайно щастлива от този факт. Ще кажете, че животът ми е волейбол. Така е, осъзнавам го, но хората казват „Щом нещо те прави щастлив, не се отказвай от него!“, затова аз продължавам.