Как се запознахме


Всичко започна в началото на първи курс. Бях започнала нов живот – в нов град, нов университет, нови хора, нова среда, нов начин на живот, ново жилище и т.н. Чувствах се добре, защото всеки ден ми носеше нови преживявания и емоции, нови места, непознати ситуации. Всичката тази непрестанна нова информация запълваше целият ми ден и се чувствах постоянно заета, понеже всичко вървеше на високи обороти. Но ето, че започвах да свиквам и постепенно нещата започнаха да улягат. А с това и да се прокрадват моменти, в които нахлуваха моите мисли. Много скоро отново изпаднах в меланхолия – сама сред всичко ново и непознато, без никого, на когото мога да разчитам напълно наоколо. Един ден реших да отида до Джъмбо, защото откакто се бях сдобила с карта за градския транспорт, ходех на различни места из целия град, за които знаех и исках да посетя. Обикалях безцелно между стелажите с дрехи, когато я видях – тениска на Супермен, почти същата като неговата. Нещо веднага ме хвана за гърлото. Заслушах се, по уредбата звучеше някаква тъжна песен, която също свързах със спомените, които нахлуха в главата ми. Върнах се към това, което загубих. Човекът, заради когото се записах да уча в София, човекът, на когото се надявах, че ще ми бъде едно стабилно рамо, на което ще мога да се облягам, докато проходя самостоятелно в новия град. Рамо, което си отиде и ме остави на произвола, още преди да съм започнала. Депресирах се ужасно. Изпаднах в отчаяние. И когато сама осъзнах състоянието си, реших, че трябва да сложа край на това. Не мога вечно да седя и да тъгувам за нещо, което не може и не трябва да се връща. Трябваше да взема мерки. Още днес. И така, депресирана и отчаяна, но решена да предприема действия, се прибрах в общежитието. Не знаех какво да правя и си отворих пощата. Блеех безцелно сред купищата спам и се чудех какво да отворя, за да се разсея от мрачните мисли. И видях нещо от twoo – сайтът за запознанства на тате, някогашният нетлог. И си казах защо пък не, ще си побъбря с някой случаен, ще се разсея, ще си вдигна малко самочувствието. И влязох. Започнах да разузнавам сайта, какви неща има, какво интересно може да се прави. И открих въпросите. Колкото елементарни, толкова и безкрайно интересни, защото никога не си бях задавала някои от тях. Остатъкът от вечерта прекарах в отговаряне на многобройни въпроси, като на тези, които бяха насочени по някакъв начин към някаква евентуална мечтана половинка, колкото подсъзнателно, толкова и осъзнато отговарях с характеристики, описващи него. Пример: Какъв предпочитате да е партньорът ви – жизнерадостен, мил, забавен (не ги помня всъщност, но нещо от този сорт) и ТЪМЕН И МРАЧЕН! Опа! Ей тука съм! 😃😃 Абе като цяло скорпионщина. Стигнах някаква бройка, която реших, че е достатъчно емблематично число, че да спра с въпросите, и тръгнах да обикалям другите опции в сайта. Междувременно вече сума ти мъже ме бяха харесали (ударили ми палец нагоре), защото естествено първата ми работа беше да си обновя снимките, а пък аз поне какви снимки да качвам зная 😃. И на някои индивиди се изписваше процент съвпадение. Оказа се, че на база на въпросите, се измерва съвпадението с различни потребители на сайта и в едно меню ти излизат хората с най-висок процент. Та на тез младежи явно им бях излязла там. Загледах ги аз, заразлиствах снимки, информация, тва-онова. Викам си, кой сега да си избера за жертва на моята депресия. То хубаво ще е жертва, ама аз за каквото и да е, трудно правя избор. Голямо пресмятане и мъдрене беше, ама единия се оказа скорпион и на снимките изглеждаше като да е приличен. Макар че на едната се виждаше, че носи някакъв пръстен и е с някаква мадама, личеше си, че е снимка от бал, ама пък тоя пръстен… ма защо ще качва снимка с тая в сайт за запознанства, надали са заедно, може да си има друга жена и нея да я крие… ма пък може да се е развел, те сега така правят, женят се за по 1 месец… Мислих, мислих, па си казах – абе айде, кво толкова, няма да свърши света, ако му туря един палец, никой не ме кара да му пиша после. И цъкнах там. И понеже като вземам такива „безобидни“ решения яко ми се вдига адреналина и почва да ми прегрява процесора от възможни схеми и развръзки, хлопнах лаптопа и си легнах.

Част 2.

Пропуснах да кажа, че този ден беше 1-ви ноември. Тоест един от онези празници, които бях свикнала да отбелязвам по някакъв начин, а сега вече не бях в училище и нещо осезаемо липсваше. Честно казано не помня какво се е случвало после, помня само, че по някое време бях видяла, че въпросния, дето го вкарах в съвпадения (като и двамата сте си сложили палче нагоре това става) ми е писал. Ами, то се очакваше… „Как е живота?“ Хмм, не е идеално зле като първа реплика, даже не е много изтъркано, ама не е и особено оригинално. Ама какво ли пък очаквам и аз. Да му отговоря ли сега, какво да правя? Почнаха да ми се развиват разни сценарии в главата, как ако започнем да си пишем, няма да има спиране, как той ще хлътне по мен, а аз няма да мога да се отърва от него и какво ще правя, като ще ми е мъчно и как да го зарежа, може да полудее и т.н. За такива неща понякога вадя изненадващо богато въображение 😃😃 В крайна сметка реших, че просто искам с някого да си бъбря и няма да задълбочавам нещата излишно още от началото. Пък по-натам ще му мисля как ще се оправям с кашите, дето ще забъркам. Но през това време бяха минали доста часове. И все пак натиснах изпрати с натрапчивата мисъл, че с това свое действие задействам някакъв необратим механизъм и няма да има връщане назад.

Long story short – след няколко опознаващи въпроса минахме на чат във фейсбук и се почна едно интензивно писане по цял ден и до малките часове на нощта. Колко е хубаво чувството, когато откриваш общите черти и интереси с някого! Беше очевидно, че момчето започва да си пада стабилно по мен, ама пък и аз бях супер готина, щото се държах много уверено, все пак нямах какво да губя и не влагах задълбочени емоции, освен чисто любопитство и тръпката от изследване на новото. За това вдигане на самочувствието говорех – да видиш и оцениш собствените си качества, чрез разкриването им пред друг човек. Това е най-сладкото. Защото само в новото запознанство се сблъскваш отблизо с тази страна от себе си, с която живееш всеки ден и си толкова свикнал, че не забелязваш, че съществува и има фундаментално значение за твоята същност. Само новият човек може да те види за пръв път. Всеки следващ поглед носи предразсъдъци от предишния, а ако си изиграеш добре картите, можеш да натрупаш цяло тесте положителни впечатления, които да станат стабилна основа.

И така ред след ред, час след час, увличахме се изцяло в разговора и искрено се наслаждавахме на виртуалната си компания. И аз бях уверена в себе си, и той беше уверен в намеренията си. И това ми харесваше. Пускам някаква шега за мъжете – „Какви мъже? Само мен.“ (P.S. оказа се, че пръстенът му е бил подарък за бала.) Дните се нижеха, изпълнени с удовлетворение от взаимните интереси и теми. Дори в час по пеене, докато чаках да дойде моя ред, си пишехме и така съм се подхилквала, че бързо колегите наоколо забелязаха подозрителното ми поведение. „С някой си пишеш ти ааа, виждам аз, има игра“ 😃😃

Част 3.

В един от дните трябваше да се върна в Трявна за едно музикантско събиране, на което бях поканена. Тогава още бях с любимия си телефон, който обаче не държеше много. И трябваше да пестя. Докато си пътувах в автобуса, му написах, че трябва да си изключа телефона, за да имам за по-късно вечерта батерия. И той отвърна добре, само да ти кажа нещо, дето ми се върти в главата. Аз, вече знаейки как вървят нещата отворим ли някоя тема, веднага възразих, не, не, ти напиши, ама аз после ще го видя, че наистина трябва да се изключа. И той се съгласи, ама докато се изключа, съобщението ми излезе. „С всеки изминал въпрос все повече ми се набива това, че си пасваме като зъбно колело и верига.“ (по памет) Шах и мат. Само написах „Мамка му, видях го“ и казах айде изчезвам и го оставих да се пържи до края на вечерта. 😃 А аз, естествено, през цялото време обмислях това твърдение и му се радвах боязливо. Ето, казах си, механизма се завъртя, няма да има връщане.

И въпреки всичко си мислех, че ще трябва да минат много месеци, преди да позволя да се видим. Даже си изчислявах наум – 6 месеца ми се струваше приемливо. Имаме ехее колко да си говорим дотогава. Само че се сетих, че исках да отида на един концерт, ама нямах с кого. Нещо питах едни колеги, ама те пък не проявиха интерес. А аз наистина се бях надъхала да отида. Реших, че и сама ще се оправя, ама като стана време да си търся билет, ми мина една идея през главата. Малко използваческа, ама и рискована. Реших да го питам моя човек какво мисли за тоя концерт, пък може и даже безплатно събитие да намажа. И той взе, че се изкефи на идеята за такъв концерт. Айде да ходим! Изстрелях го, преди да имам възможност да се разубедя. И той веднага се ентусиазира, захвана се да поръча билети, отиде, взе ги, и по всичко изглеждаше, че срещата е уговорена. Стана тя каквато стана, ще се ходи на концерт, не може да се откажа вече. Легендите – 14 ноември в Зала 1 на НДК. Падаше се събота. И както гледаме календара, така се набива на очи една друга дата – ПЕТЪК 13-ТИ! Е, не! Такава дата не е за изпускане! Много бързо го констатирахме и двамата. И на всичкото отгоре се оказа, че точно за петък ми отпада лекцията по хармония. Съдбата си го иска бе! Решихме да назначим за тогава първата ни среща!

Част 4.

Беше голяма емоция! Ама дали ще се познаем, кой колко ще е висок, дали ще изглежда като по снимките и т.н. и т.н. Уговорихме се за парка Заимов, щото е до Академията и е позната зона и на двама ни. Пътувам аз, развълнувана и притеснена, нещо закъснявам, ама държа връзка с него и знаем къде се намираме. Той е пристигнал, чака ме. Аз вървя пеша по последната отсечка. Мисля си, ох сега няма да го забележа, ще ми маха, аз няма да го виждам, какъвто съм заплес или няма да го позная, или ще ме хване срам, щото ще е страшен и т.н. обаче вървя и гледам напрегнато в далечината. Пише ми „май те виждам“. Олеле, край, ето, той ме позна, аз няма да го видя, сега ще ми гледа сеира колко съм неадекватна. Питам го къде си, обяснявам се, че не мога да виждам хора, дори когато са на очевидни места. Праща ми снимка на сянката си. Какво е сега това? Игрички ли ще си играем? Защо е тая тайнственост, да не е някой психопат? Или просто е грозен. Разбирам, че е до спирката. Започвам още по-напрегнато да се взирам. Кой е? Там виждам един висок. Той ли е? Ами ако не е той, а аз си помисля, че е той. Ох, ужас! А метрите ми свършват, вече съм на светофара. Ето, гледа право в мен, той трябва да е, ох, дано не е грозен! 😃😃 Стигнах отсрещният тротоар и вече ясно познах чертите на лицето от снимките. Той ме посрещна с прегръдка. Слава богу! Изглежда нормален! „Ама ти не си толкова висок!“ – „И ти не си толкова ниска!“ Добре, добре, намерихме се! И се запътихме към парка.

Не можете да си представите изненадата ми от мен самата, когато почти през цялата ни среща не си затворих устата! Аз толкова не съм приказвала с най-близките си приятели като се видим, камо ли с човек, когото срещам за първи път. Бях изключително изумена от себе си. А той изглежда се наслаждаваше на моята разговорливост, защото беше толкова срамежлив! Някой да е по-срамежлив от мен!! Жива да не бях! 😃😃 Колко било хубаво да си размениш ролите с някого! Разказах му надълго и нашироко неща, които по принцип описвам с една дума и приключвам темата. И ми беше толкова приятно. Наистина не исках срещата да свършва. Но имах лекция по-късно през деня и времето бързо отлетя. Стана време да отпътувам. Нямах търпение за финалната прегръдка! Толкова бях въодушевена. А само няколко минути след раздялата ни, получих съобщение, как времето е минало толкова бързо. Вътрешно извиках. Йессс! Харесало му е! Искаше ми се да скачам от радост. Първата ми среща мина супер! Дори той след това ми каза, че никога не е имал по-хубава първа среща. Мислех си евала, ей това е, браво, страхотна съм! 😃😃 Излишно е да казвам, че през останалата част от деня бях извънредно ухилена и изчервена.

На следващият ден нямахме търпение за концерта, за да се видим отново. Затова си уговорихме среща достатъчно време преди началния час. Седнахме си на една пейка пред НДК и си разговаряхме отново с лекота. По едно време той ме попита: „Студено ли ти е?“ – „Не, защо, да не би да ти е студено на теб?“ – „Не, просто си търся повод да те гушна.“ AWWWW! 😍 How cute is that! Веднага се приплъзнах по пейката и се настаних в топла прегръдка. Голям сладур! Как ги отглеждат такива?! Влязохме в залата, местата май ги бях избрала аз, най-отпред на балкона. Оказа се, че седалките не позволяват гушкането, което беше доста разочароващо и за двама ни. Но пък можехме да се облегнем на парапета отпред. През целия концерт той държеше ръката си върху коляното ми. А аз бях решила да облека една блуза с голи рамене, за по-атрактивен вид. И когато той се наведе и ме целуна по рамото, просто изпаднах в делириум. Толкова прекрасно не се бях чувствала, не бях получавала такова грижовно внимание. Толкова нежен и дискретен, а в същото време дори от ръката му върху крака ми, усещах снопчета ток по цялото тяло. Концертът беше приятен, нищо впечатляващо, но тези безмълвни усещания, които изпитвах за пръв път, бяха магически. Бях толкова вдъхновена и развълнувана от преживяването. Бях щастлива!

След това той ме изпрати до моя блок. Преди да се разделим, стояхме отпред в тъмното и се прегръщахме и си говорехме безгрижно. Когато стана време да си тръгва, свенливо се спря и попита „А целувка?“ Аз се усмихнах срамежливо и измяучих някакво „не“, при което той веднага реагира със „добре, значи друг път“ и се разделихме. На следващата ни среща, когато ме изпрати до у нас, вече знаех, какво следва. Бях много развълнувана, но се впуснах с пълна готовност да го целуна. По-късно той ми каза, „Как ще си ме целунала, аз те целунах, просто в очите ти се четеше такова огромно желание, че нямаше какво да питам вече.“ Хихихи ☺️☺️ Та явно и двамата сме се целунали едновременно.

Общо взето, така започна нашата любов – за официално начало броим датата на първата ни среща: петък, 13 ноември 2015г. А сега, вместо как ще се отърва, си мисля, дано да няма край!

Обичам те!

❤️❤️❤️

Реклами

2 години заедно!


За презентацията е нужен JavaScript.

Галерия

Концерт на ВИГ „Кентавър“


1498005_323986774461453_1858305387629811736_o

пак за гладиаторите


…отново четох волейболните ми публикации и разбира се Анини вълнения .. и пак се разчувствах, естествено 😀
Наскоро в училище се случи едно такова нещо, на пръв поглед нищо особено, но ме върна към тезата на мама за гладиаторите, на която толкова върло се противя по принцип. Та моментът беше такъв, че нейната теза се доказа. И осъзнах, че при повечето хора е така – искат зрелище. То и аз се наслаждавам на зрелища доста често, но някои не се задоволяват само с това – те го искат на всяка цена и дори го предизвикват при открита възможност. Видях такава реакция дори от хора, от които изобщо не съм очаквала. Но както и да е, няма да персонализирам и уточнявам нищо. Въпросът е, че бях ужасена. Сякаш бях единствената, която беше против „зрелището“, а всички около мен бяха толкова въодушевени. Беше странно. Обикновено вдъхновението е резултат от нещо хубаво .. или аз така си мисля.
Въпреки всичко продължавам да съм против, че спортистите ни са гладиатори, не и докато има хора като мен, а ние не сме малко! Защото за нас на първо място и най-важно е състезателите ни да са добре във всеки аспект, а след това да побеждават. Но то едното води до другото в крайна сметка може би.
Като цяло не се чувствам обсебена, както някои хора с разни книжки и филмчета, нито мисля, че това ми е някаква мания, като обувките например. Някак различно е. Реално е. И е до някаква степен разумно, хубаво е, има някакъв резултат, и то повече положителен. По-скоро ме обогатява, отколкото ми пречи. И ме прави човек. И … любовта е лудост! 🙂

“One person’s craziness is another person’s reality.”

“When you’re the only sane person, you look like the only insane person.”

Нов опит за блог .. може би?


Ми.. то по заглавието се разбира, пак ще се опитвам да пиша някакви мои работи тука и да се обяснявам…
В някакъв момент, в който четох стари дневници от времената, когато съм била във 2-3 клас, осъзнах, че след 5 години примерно (много са) няма да помня нищо или поне ще е някакво смътно, а като си прочетох простотиите от някога и всичко пак ми идва в главата. Ама примерно за последните 5-6-7 години нямам такова нещо, което да ми напомня. Имам си 4-5 неща, които съм си означила в мозъка като важни в периода 2007-2010 и общо взето това е. Ама те наистина до голяма степен ме определиха като човек в момента, така че няма как да ги забравя, така или иначе (поне не по нормален начин). Та мисля, че писането на дневник е хубаво нещо. Всъщност винаги така съм си мислела, просто самия процес на писане и избиране на думите понякога е твърде бавен и изнервящ и все нещо не ми харесва. Ама след време тия неща слабо ще ме вълнуват, мое си е, каквото и да съм написала. Още някъде в началото на този блог ми беше казано, че тва тука не ми е личен дневник и нещо от тоя сорт, ама така и така никой, който ме познава, не го чете (ако някой изобщо го чете, освен мама 😀 ). И общо взето както вече стана ясно си го правя за себе си… Пък и аз винаги пиша някакво такова заобиколно и общо взето само аз си разбирам какво искам да кажа, не знам откъде всъщност го придобих тоя навик, да не казвам нещата ясно, ами такова едно завоалирано, както и да е, някой ден трябва да поразсъждавам по този въпрос, но не сега.
Друга причина е едно момиче, което за голяма моя изненада (всъщност не толкова голяма като се замисля очаква се такова нещо от нея) също е пишело блог и то долу-горе откакто аз „започнах“ тоя, щото то това моето на нищо не прилича. Както и да е, просто ме подсети.
И въобще имам или поне си мисля, че имам много неща, за които да разказвам. Едва ли ще ми се получи, ако погледнем опитите до сега, ама (това май го казвам всеки път като се хвана с нещо подобно) ще опитам. Оф, да, писнало ми е даже да го пиша 😀 ами винаги така става, в главата ми някаква идея изглежда супер, после като се опитам да я извадя и излиза едно нищо .. жалка картинка.. ей така изведнъж като ми се прииска да направя нещо и почвам със супер ентусиазъм и скоро го зарязвам тотално, ама нейсе.
И примерно ми се иска да пиша за хубавите неща, които ми се случват всеки ден, за разни философски казуси, които ми се въртят из главата и изникват внезапно в някакъв момент напълно случайно (едва ли, но не знам причина), както и за всеизвестните ми любими неща, които може би са нещото, в което съм най-постоянна (и то не особено).
И все още не знам с какво ще започна … дали с разбор на 2013 г., Англия или нещо друго, което ще ми светне изведнъж… може и от всичко по малко… ии тоя пост стана много дълъг нещо пак, затова мисля да му сложа края, пък другите неща – по-късно… 🙂
не се сещам в момента за друга песен, в която се пее нещо си again, затова .. 😀

2012 in review


The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2012 annual report for this blog.

Here’s an excerpt:

600 people reached the top of Mt. Everest in 2012. This blog got about 2 500 views in 2012. If every person who reached the top of Mt. Everest viewed this blog, it would have taken 4 years to get that many views.

Click here to see the complete report.

One More Night


Бележка

За буквите


Днес сме свидетели на безмилостно умаловажаване на българската азбука, като се връщаме сякаш пак във времената, когато не сме имали свои букви и сме използвали чуждите, за да пишем на своя език. Нима не правим това, като много от нас, работейки с новите технологии, използват латиницата, вместо кирилицата. Днес дори заменяме „ш“ със „6“ или „ч“ със „4“. Това, което за предшествениците ни е било като чудо от Бог, дадено на народа, днес не само се приема като даденост, но и постоянно, бавно, но сигурно, губи своя смисъл за хората. Ако днес попитате някой ученик, дали има смисъл българският език и важно ли е да го знаем, колко са тези, които биха ви отговорили, че това е нещо значимо? В наши дни сме заобиколени от толкова много информация и всичко е толкова достъпно, че сякаш на никого не му е интересно и с мисълта, че можеш винаги да намериш това, което ти трябва, не оценяваме нищо истински. В миналото да бъдеш образован е било нещо много трудно постижимо, но затова всички хора са се стремяли и са работели много, за да се приближат дори и малко до тази своя цел. А днес всичко е прекалено лесно и този факт кара хората да мислят, че е безсмислено. Може би и днес, ако не беше толкова лесно да получим всякакъв вид информация по всяко време, а вместо това трябваше да се трудим, за да постигнем резултат, мисленето на хората нямаше да бъде такова. Въпреки това, и днес има хора, които оценяват това, което им е дадено и го защитават. Но те не само, че не получават уважение, а дори са подигравани за тази своя позиция. Колко по-лесно е да използваш нещо без да се замисляш, просто ей така. Днес вместо да се гордеем и да се борим за запазването на нашата писменост, тя е изпаднала в криза. Постоянно ставаме свидетели на въвеждането на всякакви думи от чужди езици, вместо използването на вече съществуващи български думи. Виждаме как постоянно се нарушават езиковите закони и възникват въпроси като „Защо са ни тези правила?“, а така се разваля част от красотата на езика. Стремим се да го направим по-близък до чуждите езици, а аз мисля, че богатството на българския език и на българската писменост е точно в това – в неговата сложност, в неговите безбройни думи, форми и правила. Какво красиво има в простоватите английски изрази, които чуваме всеки ден навсякъде около нас?

За мен българският език е най-красивият език и трябва всички ние да го пазим такъв, защото никой друг език не е така близък до сърцето, както родният. Никои други думи не могат така да докоснат душата на българина, както българските. Да, трябва да знаем чужди езици, така обогатяваме не само речника си, но и културата си, запознаваме се с коренно различни хора, но родният език винаги трябва да ни бъде най-скъп и да пазим и възхваляваме българската писменост.

Това е част от едно мое домашно по литература, която беше харесана и дори намери място в празничния брой за 24 май на училищния вестник. Бях доста изненадана от проявеното внимание към написаното от мен, но се радвам. 🙂

Съединението


Честит Празник!
Празник, празник … празник е щом не се работи, нали 😀 Даа … ии хората не се нуждаят от повече обяснения 🙂 Като гледах новините видях да разпитват доста хора на какво всъщност е това съединение (пак добре, че и това знаеха де…) ии така и не се намери отговор :-// А ето че в първите часове на националния празник по телевизията върви със пълна сила … Какво? – Чалга! Както винаги! Предният път беше Слави … което е доста по-приемливо, разбира се… хайде Нова година не е кой знае какво – там задължително след празничната реч на президента следва шоуто на любимите „звезди“ от Планета ТВ, но Нова година си е такъв празник, който е свързан с хапване и пийване, а няма спор – това е точната музика за случая, но на чисто българските празници не ми се струва толкова удачно. Както и да е – какво разбирам аз, нека се радват хората, че днес не са на работа 🙂
Честит Празник!

… въйй не съм си и мислела, че мога да звуча толкова анти-чалгарски 😀

so damn true ;xx


„I’m selfish, impatient and a little insecure. I make mistakes, I am out of control and at times hard to handle. But if you can’t handle me at my worst, then you sure as hell don’t deserve me at my best.“ — Marilyn Monroe

It’s my life


Всички обичаме тази песен! 🙂

Айде вече ще мрем !!


Колко било хубаво да е като мен човек … Големи раздели, големи страдания, големи мъки, големи отчаяния … Хубавото в моя случай е, че и без това не съм се сприятелявала чак толкова с хората от класа (или поне не с тези, които вече не са тук). Някои защитават само стария клас, без тях не могат и ненавиждат всички от новия. Другите пък вече са обърнали страницата и се застъпват много за новия клас. Как може навсякъде да е така?!?? Във фейсбук се разпространи едно съобщение на стените на доста хора, ето какво гласи то:

90% от тинейджърите биха се разплакали, ако видят Джъстин Бийбър на покрива на ръба на небостъргач, готов да скочи всеки момент. Ако си от тези, които биха седели отстрани с пакет пуканки, крещейки „НАПРАВИ ЗАДНО САЛТО“, копирай това на стената си

Така.. Изобщо не са 90%, но както и да е. За абсолютно всичко хората се обединяват в две групи – едните обичат, другите мразят. И какъв е смисълът от цялата тази работа? Никакъв! Къде е правилното? Така де, като иска, да си скача човекът, какво има да му гледам, негова си работа 😕
В класа работата е същата, едните умират за стария, другите за новия и пак никой не е прав. Вече се стигна до извода, че трябва да се самоубиваме, защото вече не е същото… Това остана в миналото! Ако при всяка трудност се отказваме, дали ще стигнем някъде! Другите пък веднага зачеркнаха старото… Аз си знам, че хората няма начин да ги разбере човек! 🙂
Аа .. за хубавото да си като мен! Истината е, че половината клас си е тук, липсват някои от главните герои в стария. Всъщност на никого не му липсва класът, липсват му някои хора, които бяха най-активни. Ако му липсваше на някого класът, щеше да се замисли за тези, които са си тука, а не да се караме само. Аз не се включвам в тези спорове, че ще стане още по-зле, няма смисъл. Били са и си остават приятели, просто не са свикнали да бъдат разделени. Никой не оспорва, че е тежко, но защо трябва да се отчайваме? Някой мен пита ли ме, като се виждам с най-добрата си приятелка 2 пъти годишно за 2-3 дена, а и тя си има свои приятелки, пък и доста често се караме. Имам и други приятели и все в други градове… Пита ли ме някой какво правя, като не съм с тях? Не съм умряла във всеки случай, още дишам 😀 Свикнала съм си така и се справям някак си 🙂 Мисълта ми е, че и така може да се живее. Но като се съпротивляваш, не правиш нищо друго, освен да правиш нещата по-трудни за себе си. Няма как миналото да се върне, но можеш да се постараеш да си направиш по-хубаво настоящето, а и бъдещето. Ако няма трудности, ние на нищо няма да се научим и най-малкото нещо ще ни съсипва. А всичко, което не ни убива, ни прави по-силни! Не стойте на едно място и не хабете времето си за страдания по изминали неща. Продължавайте напред!

Пфф..


Днес не ми е ден! Естествено още от полунощ стана ясно… Явно целият свят се е обединил срещу мен и то кога ли не е бил… Нямам какво да напиша тук. Както казаха някои хора има си лични дневници! Не, че като го напиша нещо ще се промени… все тая 🙂 Още

Geogebra 2


Задача 1

Задача 2

Задача 3

I’m back!


И такаа… „мъчните“ 10 дена минаха и сега отново съм си в Трявна 🙂 Но всъщност изобщо не ми се искаше да се връщам 😦 Толкова беше хубаво, исках да си останем там завинаги 😦 😀 Прекарах си страхотно, наистина! 😛 Това бяха най-хубавите ми дни! Ще ми липсват много 😦 Радвам се, че преживях толкова хубави неща! 🙂

Успех


Днес отново почти целия ден се занимавахме с играта, която трябваше да изградим заедно. В следобедната школа най-сетне оправихме всички грешки, които възникнаха, и играта заработи перфектно! Става въпрос за играта Сокобан – една от най-старите, първите игри за компютър, която все още е много разпространена във всякакъв вид. Наистина нашия вариант беше прост и не изглеждаше особено хубаво, но ние си го направихме сами и си я харесвахме, а и от другите имаше голям интерес каква е тая игра. 😀
А аз в края на часа обяснявах на дъската задачата, която ми беше поставена за домашно – редицата на Фибоначи с рекурсия. Преди 2 дена вече я бях писала, така че това беше лесно.
Също следобяд обаче мама замина с влака при баба, защото ще ходи на школата в Ямбол. Това означава, че вече няма да мога да се консултирам с нея когато имам интернет, защото там тя няма. 😦 Надявам се, че ще се справя без нейната помощ. Ако не мога да реша някоя задача няма да ме убият, я! ..надявам се 🙂 Вече се чувствам по-добре, не плача и не се тормозя колкото първия ден. Всеки следващ става по-хубав. Дано така да продължи и до 10-тия ден! 🙂

Сравнително..


Вчера и днес минават сравнително по-добре от първия ден. Но на мен пак ми е тежко и ми е много мъчно, че не съм вкъщи, а тук ми остават още 6 дена. Дооста по-малко са от 10, но пак са много 😦 От вчера след обед започнаха да ми обясняват отделни задачи за рекурсия, само на мен. Разбирам ги, но когато трябва да ги напиша сама – не мога да се справя. Трудно ми е! Днес ни дадоха задача за работа в екип и аз отначало много се стъписах, но то се оказа лесно и дори интересно. Днес не съм плакала! Голям успех! 🙂 Нещата ще се подобряват все повече.. надявам се 😉 На сутрешната школа ни спират интернета и аз се чувствам зле, но след обед го пускат и мама ми помага, което много ме облекчава, пък и мога да и кажа всичко и се успокоявам. Ох, толкова е сложна тази информатика… много.. много… И предния път когато бях тук, осъзнах колко е хубаво вкъщи, но като се върна забравям. 😦 Сега ако бях вкъщи… Вече ще се държа по друг начин. Толкова е хубаво там! Все се оплаквах, че съм сама, а тук съм по-самотна от всякога. Няма с кого да поговоря и да излея мъката си. Повече няма да злоупотребявам с това, което имам! Обичам мама и татко, нашия град, нашия дом и всичко свързано с него!!!

ужасТ


Ужасно е !!! А аз си мислех, че ще си прекарам супер, че няма да има проблеми, че всичко ще е както трябва… Поредният път, в който става обратното на това, което мисля. Татко ми разправя, че ако си мисля лоши неща, ще стават лоши, но при мен е обратното и винаги е било. Когато мисля, че ще стане нещо хубаво, става нещо лошо, а когато си мисля, че ще стане нещо лошо, то излиза хубаво. Правя опити да променя това, но без успех.. сега ако си бях мислила, че тук ще е отвратително, нямаше да е така 😦 😦 😦
Общо сме към 15 човека, тоест – малко. Групите са 2 – напълно начинаещи и такива, които знаят нещо. Нещо, нещо, ама то са много неща. Аз съм най-голямата тук. Има и още 2ма, които са за 8ми клас, но едва ли са родени преди мен и са при начинаещите, а аз съм при другите, които са за 6ти клас. Хем съм най-голяма, хем знам най-малко. Много ми е тежко. По 30 пъти обясняват какво представлява задачата, защото явно умниците не го разбират, а аз това го разбирам веднага, но нямам никаква идея как да се напише. А при тях е точно обратното. Чувствам се много зле. Не знам как ще изтрая всичките 10 дена. Времето минава ужасно бавно и мъчително, а аз не мога да си задържам сълзите. Само да си помисля и те потичат ;( ;( ;( Защо платихме 700 лв вече, а аз се измъчвам ужасно много и въпреки това не научавам нищо, а другите, както винаги, си правят каквото си искат?!? Искам да е 7ми и да се махна оттук. А колко мъки ще преживея дотогава… 😦 Дано да мине по-бързо времето. Ще оцелея… надявам се 🙂

Saved!


След консултация със специалист, отворихме компютъра, за да го почистим, и след това отново опитахме да запазим файла (естесвено аз бях запазила проекта 😉 ) През цялото време следяхме натовареността на процесора, която се движеше между 85% и 100% и най-сетне стана, без проблеми. Качеството беше идеално. За малко повече от 3 минути и половина зае 180 МВ, но все пак не е толкова много (Клип от 1 минута, заснет с хубава видеокамера е с размер около 120 МВ 😀 ) Така че да напред ми се очертава да правя доста клипове, и то с удоволствие 😛 Нямам търпение да започвам 🙂
Още

Някои екстри


Нали вече сме на Windows 7 и понеже не ме радваше особено фабричния и разглеждах сайт, в който имаше хубави Wallpaper-и, реших да си изтегля тези, които ми харесват. Мислех си да ги прегледам и да избера най-хубавия ама първо разузнах как точно се сменя картинката. Тогава разбрах, че може да се сложат много, които да се сменят през определен период от време. Тогава се сетих за една моя госпожа, на която също се сменяха картинките, но аз май си мислех, че тя е на Vista (може и там да има такава опция, не знам). Зарадвах се и избрах всичките 30 фона да се сменят на 30 минути. По-интересно е и не ти омръзва. На татко също му допадна, ама мама твърди, че затормозява процесора. Аз мисля, че не пречи на нищо, и аз ползвам някои тежки програми, ама тя като си науми, че нещо и пречи, няма как да и докажеш, че не е вярно 🙂 Ето любимите ми:

За презентацията е нужен JavaScript.

Previous Older Entries

Календар

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

by aNn

Посещения

  • 12 754 пъти